четвъртък, 3 май 2012 г.

Ото Дикс


Ото Дикс (1891 – 1969) е немски художник известен с радикалните си експресионистични картини от междувоенния период.

Той рисува трагедията на ваймарското общество, в наши дни обрисувано от демократите като златната ера на сексуалната еманципация, кабаретата и неограничения пазарен капитализъм. Дикс е сред артистите, които най-ясно показват абсурдите на либералния капиталистически ред в Германия след първата война, в чийто окопи Дикс дава години от живота си. Той показва едно изчерпано, деградирало общество, неспособно да излекува белезите от войната и ужасяващото социално разслоение. Общество, което избира да не види проблемите си, а да се удави в неограничен пазарен хедонизъм.

Първата световна война е войната, в която за първи път масово се прилагат модерните индустриални технологии – химическо оръжие, танкове и всички други продукти,
Тя е и преживяването, което кара фашистите да обявят войната за най-висше естетическо преживяване. Тя кара италианския фашист и футурист Маринети да обяви, че “Войната е красива!”. Фашистите, разбира се, пропускат да отбележат, че това е именно преживяването на механизираната, модерна война даде на света и новата болест Shell Shock, сега известна под по-неутралното название “посттравматично стресово разстройство” (PTSD), от което страдат немалко ветерани от последните военни приключения на щатите в близкия изток: http://youtu.be/SS1dO0JC2EE

Дикс е най-известен с рисуването на страданието и безсмислието на войната. Например, картината му “Инвалидите” (1920) ясно показва редуцирането на ветераните до гротески:


Затова тази картина е била мразена от нацистите и изложена в пътуващата изложба “дегенератско изкуство” от 1937 г (entartete Kunst). Тази изложба е организирана от нацистите като осмиване на модернизма и авангардното изкуство, а самият Дикс представен като обида за военните герои, въпреки че самият той е бил ветеран във войната.

Лично за мен, картината, която най-ясно показва мъртвородения живот на междувоенната епоха е тази на Анита (1899 – 1928). Тя е иконата на ваймарския живот. Актриса, танцьорка, проститутка и бохема. Употребяваните от нея големи количества кокаин, морфин, алкохол и опиум, откритата й бисексуалност й еротничните й представления са в центъра на обществения интерес.

Дикс я рисува в ярко червен цвят, пропита от силен еротизъм, но под дрехите и силния грим прозира почти мъртво тяло, изхабено лице и празен поглед. Картината е пророческа, защото няколко години по-късно, през 1928 г., Анита Бербер умира от свръхдоза. А не много след нея умира и демокрацията, изградена върху либералния капитализъм.


Реакционната интерпретация на Дикс, както и разбира се всички реакционни и либерални интерпретации, се опитва да го деисторизира като представи изкуството му извън историческия му опит, извън времето. Например, твърди се, че той рисува трагедията на войната по принцип. Че това би могло да бъде есяка една война, че картините му просто показват извечната вродена извратеност на човешката същност. Като изкуство за самото изкуство, чертаещо вечните човешки терзания и проблеми. Но тази интерпретация не иска да види задълбочения критичен социален анализ, който пропива картините на Ото Дикс, защото това би означавало да се признае това, че картините му са разказ за родилните мъки на най-жестокото изражение на фашизма, родено в утробата най-либералната капиталистическа страна в цяла Европа от онази епоха.

Работата на Дикс не е нихилистка. Точно обратното, тя е дълбоко анти-фашистка, но не защото той мисли, че чрез него ще станем по-толеранти и ще приемем различните. Картините му прекрасно показват илюзията на съвременните либерали, мислещи за Ваймар като рая на демокрацията. Дикс ни показва това, че комунизмът не се ражда в хипарски призиви за мир, любов и разбирателство, а в отрицанието на едно осмислено и ясно назовано страдание. Преживяването на травмата може да премине единствено през нейното символизиране, а истинската трагедия на нашата епоха е, че не сме способни да направим точно това. Фашизмът, от друга страна, се храни именно скритата травма, от изместването и потискането на страданието. Кога ли клокочещите травматични изживявания, потиснати от либерално-технократската хегемония в Европа ще изненадат пак искренно вярващите в човешките права и либералната демокрация?

Тук можете да видите картините от цикъла Война (Der Krieg) на Ото Дикс от 1924 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар